
Исторически преглед на философско-правната концепция за справедливост и съвременна интерпретация на справедливостта и нейното имплементиране в действащия правов ред
Справедливост
Необходимостта от справедливост възниква с проблема за разпределението на благата и отношенията на възмездие, поради което можем да кажем, че проблемът за формата, под която това абстрактно понятие се проявява в обективната реалност датира от появата на социума и интерпретациите на неговото значение са многобройни. По този въпрос настоящата статия реферира основно към трудовете на Джорджо Дел Векио, Цеко Торбов, Тенчо Колев etalia, посочени в библиографията. В изложението се дискутират също въпросите за връзката справедливост – право, институционализацията на това базово ценностно оценъчно явление в действащия за Република България правопорядък. справедливост
Изясняването на значението на понятието „справедливост” изисква изследването на историческия генезис на философско-правната концепция за разглежданата морална категория. Трудът на Джорджо Дел Векио, озаглавен „La gustisia” е признат[1] за едно от най значимите изследвания в областта на философията на правото, посветени на темата за справедливостта. В историческия преглед на генезиса на идеята за справедливостта авторът представя различните концепции от „най-древните фази на мисълта”[2], свързващи я с представата за нещо съответно на дължимото до собственото гледище за справедливостта като „принцип на съгласуване на субективни същества помежду им”[3]. Началото на концептуализацията на идеята за справедливостта като ценност и изясняването на нейната същност, Дел Векио търси още в Античността и по-специално в древногръцката митология, като изследва положението на Темида като съветник на Зевс и плода на съвместното им съжителство – богинята на присъдите Дике, сестра на Истината[4]. След това преминава към достиженията на древногръцките философи Платон и Аристотел, определящи справедливостта като „универсална добродетел” и „тотална или съвършена добродетел”, при което тя се отъждествява с равното „или с онази мярка, която представлява средата или еднаквото разстояние между извънредно многото и малкото(…)справедливостта, разбрана общо, съдържа и обхваща в себе си всичките добродетели[5]”. Аристотел разграничава два вида справедливост – дистрибутивна( схващана като геометричен похват в разпределителните отношения[6]; пропорционално равенство всекиму според заслугите[7] ) и корективна( регулирането на взаимните отношения, посредством принципа на равенството[8] в отношенията на възмездие). В рамките на корективната справедливост според Дел Векио Аристотел прави още едно вътрешно разделение на разменна и съдебна справедливост. Учението на Аристотел е критикувано от автора заради недоказаната вътрешна връзка и субстанциално единство[9], но въпреки това се подчертава значимостта на „съществените резултати”, които не са се изгубили във времето, а напротив оказали са своето влияние върху последващите интерпретации на идеята за справедливостта.
Значимо място в хода на концептуализирането на идеята за справедливостта заема познатата и до днес Улпиановата дефиниция на справедливостта – “ Iustitia est constans et perpetua voluntas suum cuique tribuere[10]”Iuris perceptae sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere; която според Дел Векио е сливане „между гръцката спекулация и римския опит в материята на правото”[11]. Цитираното определение служи за изходна точка в съжденията на Хуго Гроций и Лайбниц, предадени от Дел Векио, въз основа на които се оформя представата за следните три вида справедливост – комутативна, дистрибутивна и универсална, обвързани с юридическите повели съответно да не се вреди другиму, всекиму да се отдава дължимото – равенство и възмездие, да се живее честно.
Авторът разглежда и християнската концепция за справедливостта, която определя като ordo amoris, подчинен на Бога, а след това анализира отделянето на представата за божествената от тази за човешката справедливост, която по-нататък в изложението си Дел Векио ще разграничи на абсолютна( естествена) и на позитивна или справедливост на закона, за да достигне до извода, че установена от правото като социално явление може да бъде само iustisia humana, тъй като само тя е интелигибилна за човека. Уловената от позитивизма справедливост обаче може да се окаже понякога контрадикторна на абсолютната – възможността за едно несправедливо право[12].
Въз основа на историческия преглед на формирането на идеята за справедливостта като обективен критерий за юридическа оценка се стига до извода, че тя е една абсолютна ценност, отразяваща се в интерсубективната координация – равенството между субектите, при отчитане на разликите между тях.
Съвременната концепция за справедливостта е следствие от еволюцията на мисълта, и в този смисъл има за основа достиженията на философията и правото. Въпреки достиженията на науката, обаче субективната и обективната представа за справедливостта често се оказват непримирими.
Справедливостта е аксиологична категория и като такава може да получи различно определение в зависимост от субективната оценка на отделния индивид. Достигането на консенсусна представа за справедливостта като философско и етично понятие е относително трудно предвид необходимостта от обобщаване на представите на отделните индивиди, които могат да се различават съществено дори при наличие на сходство в техните възгледи, обусловено от национален, етнически, историческия или друг предикат, тъй като идеалната справедливост за едни се оказва необозрима за други.
Обективната справедливост, „убежната точка в перспективата”, от друга страна е онази, която е цел на правото и следователно именно такава е справедливостта, която се търси в хода и изхода на съдебния процес.
Релацията справедливост – право е обект на изследване от страна на общата теория на правото и философията на правото. Зависимостта между двете явления личи още от етимологичната връзка между понятията право и справедливост не само в българския език, но още в латинския – ius – iustitia, езикът на римското право, явяващо се основополагащо по отношение на романо-германската правна система. Според Dalbignat – Dhero, чиято теория се разглежда от проф. Тенчо Колев в монографията „Истина, обоснованост, справедливост” от поредицата „Правораздавателна дейност”, „справедливостта се смесва с правото и се изразява в закона, съдържащ колективното съзнание на дадено общество в дадена епоха”[13]. Цеко Торбов разглежда връзката справедливост – право през призмата на познанието, изразяващо справедливостта като основен закон на правото и изискването за лично равенство като съдържание на справедливостта, от което според автора произтича и безусловната задължителност на отделните правила за поведение[14]. Дел Векио вижда между правото и справедливостта като морално-етична категория корелативна зависимост, отразена от взаимно проникване с цел легализиране на морала и морализиране на правото[15], но и формирайки представата за справедливостта като основен принцип на юридическата оценка[16].
От изложеното можем да изведем и широко разпространеното днес схващане, че правото е система от държавно санкционирани правни норми, имащи за цел регулирането на обществените отношения, като легитимираща функция има институционализацията на морални и етични принципи. Измежду ценностните оценъчни явления, които следва да се институционализират в правото, справедливостта заема толкова значимо място, че води до свеждането на неговата метаюридическа същност до представата за средство за гарантиране на справедливост[17]. Тя се явява едновременно основание и цел на правото.
Правото, от гледна точка на позитивизма, има за цел да отрази онова значение на аксиологичните понятия, с които борави, по което е налице консенсус в обществото. В този смисъл справедливостта най-общо се определя чрез други абстрактни понятия като хармония, баланс, правда, които в позитивното право намират израз посредством институционализацията на правни начала като законност, истинност, равенство. Формира се виждането, че справедливостта е едно комплексно понятие, което включва в себе си представата за правилност и всички принципи, чието спазване води до постигане на онази интелигибилна правда, която може да бъде проумяна и проявлението на която се търси от по-голяма част от обществото. Най-тясна, обаче се оказва връзката между справедливостта и принципа за равенство, тъй като проблемът за същността на това аксиологично понятие се поставя от повечето разглеждани до тук автори в контекста на дистрибутивната и ретрибутивната проблематика. В този контекст се разглежда и от болшинството от съвременните автори.
Във философското учение за правото на Нелсон[18], разгледано от Цеко Торбов, справедливостта се посочва като критерий на правото, а правният закон е рационален принцип, който изразява закона за личното равенство или справедливостта като върховно изискване на разума. По-нататък в разсъжденията си върху принципа на равенство като критерий на правото според критическата философия на правото Торбов се спира на отношението на философско-правната концепция за справедливостта и правния позитивизъм, като заключава, че, за да се гарантира равенството, еднаквостта на правилата за поведение, те следва да бъдат установени в позитивния правен ред.
В изследването си за справедливостта Джон Ролс я определя посредством равенството, като счита, че: „Всеки човек трябва да има равно право на най-широката цялостна система на равни основни свободи, съвместима с подобна система на свободи за всички.”[19]От гледна точка на правната теория[20] това разбиране води до интерпретирането на справедливостта като априорна ценност, обосноваваща предоставянето на равни права при еднакви условия, което лежи в основата и на максимата: Ius est ars boni et aequi.
Съвременното разбиране за справедливостта от гледна точка на правния институционализъм се свързва в най-голяма степен с равновесието и според проф. Г. Бойчев. Това ценностно оценъчно явление[21] се институционализира в правото в качеството си на мяра в разпределителните и възмездните отношения. По този начин правото придобива в съответна степен качеството справедлива или несправедлива мяра за отношенията, които е призвано да регламентира.
Институционализацията на справедливостта като метаюридически критерий на действащия правопорядък има легитимираща функция, тъй като цели да отрази ценностния консенсус във връзка с разпределителните отношения и отношенията на възмездие, до който е достигнало обществото, чиито отношения се уреждат от приетите правила.
Изследването на проф. Т. Колев в областта на справедливостта и правораздавателната дейност, посочено в библиографията, е в тясна връзка с темата за справедливия съдебен процес, като той разглежда справедливостта като обективна и субективна, формална и неформална. В монографията се разглежда релацията справедливост-истина-обоснованост, като се заключава, че осигуряването на равенство на страните в производството не е достатъчно, за да придаде справедлив характер на съдебния акт. Освен равенство, разбирано като отдаване всекиму своето, справедливостта на съдебното производство изисква търсене на обективната истина и обоснованост на крайния съдебен акт, чиято цел е възстановяване на нарушената справедливост. От поставянето на въпроса по този начин още веднъж се потвърждава комплексния характер на понятието справедливост и сложните взаимовръзки между него и други принципни положения в правото. Въпреки тези релации, обаче справедливостта запазва основното си значение на отдаване всекиму своето, а истината и обосноваността идват, за да гарантират реализирането на една не само процесуална, но и материална iustitia в съдебното производство.
Осъзнаването на понятието за справедливост има съществено значение за разбирането на правопорядъка, за компетентно нормотворчество и съответно правоприлагане. То обаче има и съществено общо социално значение за нашето съществуване и взаимодействие в обществото, поради което е и обект на изследване на многобройни философски и философско-правни трудове.
Автор: адв. Петя Атанасова
[1] Неновски, Нено, Философия на правото на Джорджо Дел Векио, сп. „Юридически свят”, бр. 1/99, стр. 226-249
[2] Дел Векио, Джорджо, „Справедливостьта”, С. 1935, стр. 2
[3] Пак там, стр. 2
[4] Пак там, стр. 4; Георги Батаклиев, Антична митология. Справочник, изд. „Петър Берон”, С. 1992
[5] Дел Векио…, стр. 9
[6] Пак там, стр. 18
[7] Пак там, стр. 24
[8] Пак там, стр. 19.- 25
[9] Пак там, стр. 21
[10] Юридически латинско-български речник, изд. „Юриспрес”, С. 2007, съставител – Г. Бойчев
[11] Дел Векио,…, стр. 25
[12] Дел Векио,…, стр. 44
[13] Колев, Тенчо, Теория на правораздавателната дейност. Кн. 2. Истина, обоснованост, справедливост. Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”, С. 2011, стр. 110
[14] Торбов, Цеко, История на правната наука, том ІІ, Събрани съчинения, изд. „Юриспрес”, С. 2002, стр. 130
[15] Дел Векио…стр. 13
[16] Пак там, стр. 14
[17] Бойчев, Г. Курс по обща теория на правото, Унив. Изд. „Св. Кл. Охридски”, С. 2010, стр. 173
[18] Торбов, Цеко,…стр. 132-133
[19] Ролс, Джон, Теория на справедливостта, С. 1998, стр. 305
[20] Колев, Т., Теория на правотворческата дейност, Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”, С. 2007, стр. 169
[21] Бойчев, Г., Цит. съч., стр. 171