съдебен процес

Предпоставки за реализация на правото на справедлив съдебен процес. Независима съдебна власт и дискреционна власт на съдията.

Философия и право

Други статии

 

Принципите на правовата държава се явяват материалноправни предпоставки за справедлив съдебен процес. „Носещи греди” на правовата държава са върховенството на закона, равенство на гражданите пред закона, разделението на властите. В рамките на въпроса за справедливия съдебен процес върховенството на закона се проявява чрез съблюдаването от съда на йерархията на нормативните актове, спазване на законоустановените правила, при което дори dura lex, sed lex, принципът за законоустановеност на престъплението и наказанието( чл. 5, ал 3 КРБ). Разделението на властите се проявява чрез принципа за независимост на съдебната власт, чиято еманация са бюджетната обособеност( чл. 117, ал. 3 КРБ), независимост на магистратите., намираща проявление в тяхната несменяемост( чл. 129, ал. 3 КРБ). По-особено внимание в последващите редове се обръща на въпроса за независимата съдебна власт и безпристрастността на магистратите като ключова гаранция за справедлив съдебен процес.

Независимостта на съдебната власт е отражение на концепцията за разделение на властите, при съвременната й интерпретация, при която разделението не се схваща като абсолютно, а като относително, базирано на системата checks and balances, тъй като трите власти представляват единен механизъм, работещ за съхранение и утвърждаване на правния ред[1]. Във връзка с устройството на съдебната власт се наблюдават следните зависимости: министърът на правосъдието по право е председател на Висшия съдебен съвет, но без право на глас( чл. 130, ал. 5 КРБ), 11 от 25-членния състав на ВСС се избират от Народното събрание( чл. 130, ал. 3 КРБ), президентът назначава и освобождава председателите на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор по предложение на ВСС( чл. 129, ал. 2 КРБ). Тези връзки са израз на необходимостта от съгласуваност и балансираност при упражняване на единната държавна власт и по същество не представляват функционална зависимост, която застрашава демократичните устои или по някакъв начин им противоречи.

Независимостта на съда се търси преди всичко от гледна точка на „функциите”,които са присъщи на магистрата при разглеждането и решаването на делата, т. е. при изграждането на вътрешното му убеждение при решаването на конкретно дело[2], при което той е подчинен само на закона. Личната независимост на съдията се обезпечава от неговата несменяемост и от конституционно заложения императив, че при правораздаването той е подчинен само на закона.

Опитите за влияние върху изхода от едно съдебно производство са принципно недопустими и противоречат на принципа за безпристрастност на съда, който следва да бъде в ролята на трети, непричастен на спора субект. Всяко външно въздействие от политически, икономически или друг характер застрашава справедливия изход на процеса и устоите на правовата държава. Въпреки това политическата конюнктура, дори и без нарочни опити, е фактор, който оказва влияние и върху съдебната власт като лост на единната държавна власт, и би могъл да повлияе върху конкретно производство. Неслучайно е изрично формулирана необходимостта от политически неутралитет на магистратите( чл. 6 ЗСВ). Наблюдаваната по време на прехода и сега политическа нестабилност, наред с медийно прогласените опити за въздействие от страна на политици върху изхода от конкретни производства са сред причините за липса на доверие от страна на обществото към съдебната власт и магистратите, като се поставя под въпрос доколко наистина между съдията и закона стои единствено съвестта му.

Въпреки, че законодателят чрез императивите на процесуалното право дава някои гаранции за справедливо съдебно производство, степента на справедливост на съдебната процедура и изхода от нея не винаги е еквивалентна и това може да бъде резултат от различие както в интерпретацията на фактите и правото, както и от настройката на моралния компас на правоприложителя.

В този смисъл съществено е да се разгледа въпроса до каква степен съдията може да действа спрямо собствения си морален компас и доколко всъщност е обвързан от позитивното право установената философско-правна концепция за справедливостта. Дискреционната власт на съда представлява правото на съдията да основава решенията си на вътрешно убеждение( чл. 11 ГПК), да преценява по справедливост( чл. 52 ЗЗД). Клетвата, която полагат съдиите при встъпване в длъжност също институционализира справедливостта като ръководно начало при осъществяване дейността на съдията( чл. 155, ЗСВ). Предвид тези правомощия се формира представата за справедливостта като субсидиарен източник на правото[8], като правило за поведение, адресирано към правоприложителя, което да намери приложение, когато липсва правна уредба по гражданскоправен проблем, а въпросът е правнорелевантен и съдът няма право да откаже правосъдие. При това положение съдът е длъжен въз основа на законодателството, изхождайки от своето правосъзнание и като се съобрази с обстоятелствата на конкретния случай, да изведе конкретно правило за поведение, на което да базира правозащитния акт.

При упражняването на дискреционната власт съдията се явява изразител на справедливостта в естественоправен, морален аспект, или още equite( фр. – равновесие), символ на което е неутралността, безпристрастността на решаващия спора орган по отношение на спорещите страни[9]. При така очертаната функция, с основание се поставя изискването за назначаване на магистрати, притежаващи „необходимите нравствени и професионални качества, съответстващи на Кодекса за етично поведение на българските магистрати”( чл. 162, т. 3 ЗСВ), които да обезпечат проявлението на справедливостта и в онези случаи, които законодателят не е обхванал. Кодексът за етично поведение на българските магистрати( вътрешен акт на ВСС) дава следното определение на справедливия магистрат: Справедлив е този магистрат, който в рамките на общите и абстрактни норми на закона отчита особеностите на всеки конкретен случай и го решава, опирайки се на критерии, свързани с общочовешките ценности и ценностите на демократичната правна уредба; от където отново се вижда необходимостта от единение на нравствеността с правото и се оформя образа на съдия като еманация на това съединение.

 

Автор: адв. Петя Атанасова

Процесуално представителство


[1] Стойчев, Ст., Конституционно право, изд. „Сиела”, С. 2002 г.

[2] Корнезов, Л., Гражданско съдопроизводсто. Том І. Исков процес, изд. „Софи-Р”, стр. 24

[3] Колев, Тенчо, Теория на правораздавателната дейност….стр. 108; 129 и сл.

[4] Мутафчиев, Г., Граждански процес. Том ІІ, изд. „Юриспрес”, С. 2000, стр. 10

[5] Лазаров, К., Тодоров, Ив., Административен процес, изд. „Сиела”, С. 2009, стр. 49

[6] Корнезов, Л., Цит. съч., стр. 131

[7] Марчев, Никола, Наказателен процесс. Учебно ръководство, изд. „Ромина”, С. 2005, стр. 41

[8] Павлова, М., Цит. съч., стр. 92 – 95

[9] Колев, Тенчо, Теория на правораздавателната дейност….стр. 154

[10] Торбов, Цеко, Цит. съч., стр. 50-51

[11] Menkel-Meadow, Carrie, Peace and Justice: Notes on the Evolution and Purposes of Legal Processes, Gorgetown Law Journal, Vol. 94:553, Gorgetown University, p. 566

[12] Пак там, стр. 562

[13] Пак там, стр. 580

 

Полезни връзки:

Единен портал за електронно правосъдие

Вашият коментар