Поведение на владелеца и придобивната давност

Придобивната давност е един от класическите оригинерни способи за придобиване на право на собственост, но приложението ѝ в практиката често поражда сериозни правни спорове. В много случаи спорът не се концентрира единствено върху продължителността на упражняваната фактическа власт, а върху един далеч по-деликатен въпрос – налице ли е действително намерение за своене. Именно субективният елемент на владението нерядко се превръща в основен предмет на съдебен спор.

В практиката често се поставя въпросът дали определено поведение на лицето, упражняващо фактическа власт върху имота, може да се тълкува като признание, че същото не държи имота за себе си, а за друго лице, и съответно дали това би изключило възможността за успешно позоваване на придобивна давност.

Какво представлява придобивната давност?

Придобивната давност е уреден в закона способ за придобиване на право на собственост чрез упражняване на владение за определен период от време при наличие на предвидените от закона предпоставки.

За разлика от деривативните способи за придобиване, при които правото се черпи от предходен собственик, при придобивната давност собствеността възниква оригинерно – въз основа на самото упражняване на владение.

За да е налице владение, следва да са налице два основни елемента:

обективен елемент – упражняване на фактическа власт върху вещта;
субективен елемент – намерение вещта да се държи като собствена.

Именно вторият елемент най-често поражда сложни доказателствени спорове.

Законът предполага намерение за своене

Съгласно чл. 69 от Закона за собствеността:

„Предполага се, че владелецът държи вещта за себе си, докато не се докаже, че я държи за другиго.“

Тази законова презумпция има съществено практическо значение.

Тя означава, че когато едно лице упражнява фактическа власт върху даден имот, законът изхожда от презумпцията, че това се извършва с намерение за своене.

С други думи, намерението за своене не следва да бъде доказвано изначално от владелеца, а тежестта за оборване на тази презумпция лежи върху лицето, което оспорва владението.

Кога възниква спор относно намерението?

Практиката показва, че именно тук се пораждат едни от най-сложните вещноправни спорове.

Не всяко поведение на владелеца се тълкува еднозначно.

Често в процеса се поддържат твърдения, че определени действия на упражняващия фактическа власт представляват признание на чуждо право или демонстрират липса на намерение за своене.

Подобни твърдения следва да бъдат анализирани изключително внимателно, тъй като вещноправните последици не могат да се извеждат механично от отделни житейски ситуации, без да се отчита цялостният контекст на отношенията.

Решаващо значение има не абстрактното тълкуване на отделно действие, а действителното правно съдържание на поведението.

Значение на външната проява на волята

Владението е не само фактическо състояние, но и правно релевантно психическо отношение към вещта.

Ето защо промяната в намерението за своене не може да бъде предполагана или извеждана единствено по косвени съображения.

За да се приеме, че владелецът не държи имота за себе си, е необходимо това да е намерило ясна външна проява.

В правната теория последователно се приема, че владението не се губи поради вътрешно колебание, хипотетично намерение или субективни предположения на насрещната страна.

Необходимо е ясно поведение, от което недвусмислено да следва, че фактическата власт се упражнява за другиго.

Практиката на Върховния касационен съд

Именно в този контекст следва да се разглежда и актуалната съдебна практика.

В свое Решение № 178 от 17.03.2026 г. по гр. д. № 604/2025 г., Второ гражданско отделение, Върховният касационен съд потвърждава принципно важно разбиране относно субективния елемент на владението.

Върховният съд подчертава, че за да бъде оборена презумпцията по чл. 69 ЗС, е необходимо да се установи ясно и недвусмислено, че упражняващият фактическа власт държи имота за друго лице.

Самото поведение на владелеца следва да бъде тълкувано в неговата цялост, а не фрагментарно.

В този смисъл съдът потвърждава разбирането, че намерението за своене не отпада автоматично поради отделни житейски действия, ако липсва категорична външна проява на обратна воля.

Защо това е практически важно?

В практиката вещноправните спорове рядко се свеждат до чисто формален анализ.

Много често отношенията между страните са сложни, продължителни и съдържат множество фактически взаимодействия.

Именно затова при преценка на придобивна давност следва да се изследват:

начинът на установяване на фактическата власт;
нейният характер;
продължителността на владението;
наличието или липсата на противопоставяне;
обективните прояви на намерението за своене;
цялостното поведение на страните.

Изолираното тълкуване на отделни факти често води до неправилни правни изводи.

Заключение

Придобивната давност е сложен вещноправен институт, при който не всяко поведение на владелеца следва автоматично да се тълкува като отказ от права или признание на чужда собственост.

Решаващ остава въпросът дали е налице ясно и обективирано поведение, което недвусмислено да оборва законовата презумпция за намерение за своене.

Именно затова всеки конкретен случай следва да бъде анализиран индивидуално, с оглед всички релевантни факти и конкретния правен контекст.

Адвокатско дружество „Атанасова и Атанасова“ предоставя правни консултации и процесуално представителство по вещноправни спорове, включително искове за собственост, придобивна давност, ревандикационни искове и сложни имотноправни казуси.

☎ Контакт с нас: 0899019599 ; 0888111305
📍гр. София, ул. Георги Райчев 23
📍гр. София, ул. Еньо Вълчев 14
📍гр. Благоевград, ул. Тодор Александров 26
🌐 Посетете нашия уебсайт: aplaw.bg