„Задължителното гласуване: аргументи „за“ и „против““

Други статии

 

В съвременната социално-политическа обстановка, 30 години след приемането на сега действащата конституция на Република България, сред широката общественост все по-често се поставя въпросът за необходимостта от нейната ревизия. Неудовлетворени от резултатите на прехода и със съзнанието за изчерпан откъм потенциал политически елит, гражданите подемат инициативата и поставят на дневен ред обсъждането на възможните реформи. Сред многобройните идеи за конституционни изменения в условията на криза на демокрацията се откроява предложението за въвеждане в българското законодателство на института на задължителното гласуване като способ за преодоляване на абстенционизма и оттам като средство за повишаване легитимността на управлението чрез ангажирането на максимално широк кръг от избиратели в процеса по подбор на управляващи.

Гласуването в контекста на изборното право е юридически акт на волеизява, осъществяван по определена законова процедура, чрез който суверенът, представен от избирателния корпус, посочва измежду определени кандидати, кому да повери държавното управление.

За да се изясни въпросът възможно ли е от юридическа гледна точка имплементирането на института на задължителното гласуване в българското право и каква ще бъде рефлексията от това следва да се изяснят предварително същността на субективното активно избирателно право в тесен смисъл, чийто израз всъщност е гласоподаването, и  вземайки предвид социално-политическата обстановка в държавата, да се извърши преценка доколко такава реформа ще отговори на обществените потребности и ще обезпечи институционалната стабилност.

1. Същност на субективното избирателно право в тесен смисъл:

Субективното  активно избирателно право е конституционно уредено в чл. 10 от гл. І Основни начала и в чл. 42 от гл. ІІ Основни права и задължения на гражданите. По смисъла на цитираните разпоредби избирателното право е общо, равно и пряко и се осъществява с тайно гласуване, като избирателният корпус при произвеждането на избори за държавни и местни органи за управление, както и на референдуми, включва всички пълнолетни български граждани, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода. В конституцията осъществяването на избора се определя като „право“ на българските граждани. Семантичното тълкуване на думата „право“ дава основание за определянето на активното участие в избирателния процес като възможност за правоспособните да посочат свободно избран от тях кандидат. С оглед на систематическото място на правната уредба на активното избирателно право, теорията за народния суверенитет и нейното застъпване в КРБ, както и предвид значимостта на избирателния процес за осъществяването на легитимно и ефективно държавно управление обаче се поставя въпросът за функционалното значение на гласуването като акт на избирателното тяло като орган на публична власт[1].

В правната теория[2] съществуват три виждания относно естеството на субективното избирателно право. То се разглежда като:

• Субективно право – с оглед на стриктното разбиране за правата на личността, това е една правногарантирана възможност за правоспособния гражданин да осъществи свободно правото си на избор, без да е налице задължителност за осъществяването на това право. Т.е. според това разбиране гласоподавателят се ползва с една дискреция по отношение участието си в избирателния процес. Стриктното разглеждане на активното избирателно право като субективно право е един от най-експлоатираните аргументи против въвеждането на института на задължителното гласуване. Привържениците на това схващане считат, че задължаването на гражданите да осъществяват активното си избирателно право представлява конвертиране на едно субективно право в юридическо задължение, санкционирането на което е в противоречие  с демократичните принципи на съвременното управление[3].
• Функция на гражданина с оглед осъществяването на демократичното управление – според това разбиране избирателят при гласуване упражнява не толкова едно свое право, а по-скоро една държавна функция. Поддръжниците на това разбиране определят задължителното гласуване като логичен институт обезпечаващ изпълняването на тази длъжност на избирателния корпус като орган на публична власт[4]. В контекста на това разбиране същността на избирателното право като дискреция се изразява във възможността за свободен избор не по отношение на участието, а по отношение на конкретния избор на кандидат[5].
• Едновременно право и задължение – дуалистично виждане, обединяващо двете вече изложени разбирания, което макар и да не е формулирано изрично е застъпено в действащото българско право[6]. Според това разбиране активното избирателно право е гарантирана от правния ред възможност на гражданина свободно да изрази волята си в рамките на изборния процес и/ или референдум, с което да изпълни функцията си по участие в управлението на държавата.

Сред широката общественост се среща твърдението, че едновременното битуване на едно явление като право и задължение е логически non sense с оглед антагонистичната природа на правото и дълга, но за юриста е позната тази фигура, характерна за публичното право, при което компетентността, правомощията на държавните органи представляват именно това – едновременно право и задължение. Конституцията обявява  изучаването и ползването на българския език за право и задължение на българските граждани.

Особената значимост на политическите права дава основание за някои представители на правната теория[7] да заключат, че те имат особена характеристика – те са едновременно права и задължения. По повод експлицитното обявяване на едно политическо право за задължение, Ст. Киров в статията си „Задължителното гласоподаване, казва: „ Практически съображения са, които диктуват  на държавата, кога известно политическо право ще се обяви и като формално задължение и кога не; но по естеството си то е винаги такова(…) известно обществено задължение, не обявено още от закона като такова и, следователно, смятано само като „право“, – не се извършва доброволно; в такъв случай тая държавна функция рискува да престане, и държавата няма да се забави да я обяви за задължителна.“[8]

• Задължителното гласуване в контекста на съвременната политическа обстановка в РБ – тенденции за имплементиране на института в българското законодателство  – аргументи „за“ и „против“

Напрегнатата социално-политическата обстановка в РБ, релевираща проблеми като дефицит на „политическо предлагане“, липса на политическа коректност, абстенционизъм, политическа апатия, постави пред българското общество редица въпроси във връзка с потребността от  преодоляване на институционаланта криза и компенсация на ниския кредит на доверие на обществеността към политическия елит. Преценена като една от най-адекватните възможни реформи наред с електронното гласуване и въвеждането на избирателна система 50/50 % мажоритарна към пропорционална, имплеменатцията на задължителното гласуване беше формулирана като един от въпросите в подписката на Инициативния комитет за произвеждане на национален референдум, подкрепена от 463 326[9] български граждани( валидни подписи). Във връзка с популяризацията на въпроса се откроиха множество аргументи „за“ и „против“ този институт и неговата приложимост в условията на българската действителност.

• Аргументи в подкрепа на въвеждането на института на задължителното гласуване
• Същността на избирателното право като публична функция
•  Способ за електорална мобилизация –  въвеждането на задължителност на гласуването има мотивиращ ефект. То  превръща участието в изборите в навик за голяма част от избирателите и има като цяло дълготраен ефект върху гласуването[10].

Повишаването на избирателната активност и необходимо с оглед легитимацията на управлението и постигането на институционална стабилност. Наблюдаваният абстенционицъм през последните години води до избирателна активност от 35, 84 % за страната при изборите за ЕП, проведени на 25.05.2014 г., 51, 33 % при парламентарните избори от 12.05.13 г., 20, 22 % при проведения национален референдум на 27.01.13 г., което се явява недостатъчно, за да осигури стабилно управление, ползващо се с широка обществена подкрепа и следователно е наложително ангажирането на по-голям кръг избиратели.

• Легитимация на управлението – държавното управление запазва отличителната си особеност на държавно въздействие само тогава, когато произтича от цялата обществена организация, вземана като едно цяло, и се насочи да удовлетвори, със силата на това цяло, всички обществени нужди[11].
• По-адекватно отразяване на обществените нагласи и политическите интереси – повишаване ефективността на представителната и интеграционната функции при национални и местни избори, по-качествена селекция при презумпцията, че повишаването на количествения показател при участието в изборния процес ще доведе до качествено изменение в положителна посока.
• Ангажирането на по-широк кръг гласоподаватели стимулира повишаването на политическата култура.
• Възпитателен ефект по отношение гражданското участие в управленските процеси.
• Сред определени социални групи е възможна проява на по-висок интерес към политическата действителност.
• Минимализира се значението на контролирания вот.
• Необходимостта от привличане на по-голям брой избиратели към дадена политическа идея, партия или конкретен кандидат повишава конкуренцията и креативността на пасивните участници в политическия процес.
• Като аргумент в подкрепа на въвеждането на задължителното гласуване в България може да се посочи и фактът, че не е чужд на българската правна история и при въвеждането му през 1919 г. се постига ръст в избирателната активност, която достига 78 % при първите парламентарни избори след въвеждането на задължителния вот, като за сравнение преди реформата избирателната активност е достигала 54 %[12].
• В полза на задължителното гласуване може да се приведе и примерът на други държави, в които институтът на задължителния вот е имплементиран – в ЕС това са Белгия, Кипър, Гърция и Люксембург. Австралия, Аржентина, Бразилия, Боливия, Мексико и др. държави преимуществено от Южна и Централна Америка[13] също са пример за държави, в които институтът на задължителното гласуване постига желания ефект за увеличаване на избирателната активност и институционална стабилност. Към август 2013 г. броят на държавите в света, въвели задължителното гласуване е 22[14]
• Аргументи против въвеждането на института на задължителното гласуване
• Разбирането, че задължителното гласуване е в разрез с идеята за свободата като иманентен признак на демократичното управление и на суверена на властта не може да се вменява задължително участие в изборния процес. Този аргумент се преодолява посредством теорията за активното избирателно право като публична функция.
• Поставя се въпросът доколко ще се постигне легитимиращ ефект при липса на реално припознаване на избирателя в предложените политики и кандидати при осъществяването на един задължителен избор.
• Риск от нарастване на броя на невалидните гласове и празните бюлетини в следствие несъответствието между политическите очаквания на гласоподавателите и предложените кандидати/ решения. Във връзка с това се извежда и едно от възможните решения – включване в бюлетината на поле с възможен избор, изразяващ несъгласие с всички предложени кандидати, който в случай, че при отчитане на резултата е предпочетен от по-голям процент от гласоподавателите, да има за последица произвеждането на нови избори с нови кандидати[15]. Гражданското неудовлетворение от политическия елит е преодолимо единствено посредством широко обществено обсъждане и предлагане на достатъчно атрактивни политики и кандидати, ползващи се с обществено доверие, при условията на политическа коректност.
• Увеличаване процента на неинформиран избор( случайно гласуване) в следствие дезинтересирането на гласоподавателите от изборния процес или въпросите при произвеждането на референдум. Като контрааргумент може да се противопостави въпросът доколко при свободно гласуване гласоподавателят осъществява информиран избор в условията на демагогия и медийна сугестия.
• Опасност от инерционно гласуване в полза на големите политически партии

3. Като аргумент против въвеждането на задължителното           гласуване се посочва правно-техническата трудност по избор и           въвеждане на адекватна санкция.

• Правни аспекти на имплементирането на института на задължителното гласуване в българската правна уредба:
• Конституционна реформа – чрез ВНС или НС; без изменение на КРБ, но с тълкувателно решение на КС
• Изменение на Изборния кодекс –проект на ЗИДИК 2014; предходен опит –  проект на ЗИДМИ 2007
• Санкциониране на задължението – същност на санкцията и възможни законодателни решения при избора на вида й
• Заключение

Институтът на задължителното гласуване, скрепен с адекватна санкция, е ефективен способ за увеличаване на избирателната активност и с оглед теоретичната постановка на въпроса аргументите „за“ неговото въвеждане надделяват над аргументите „против“. Пред имплементацията на този институт не се срещат юридически пречки щом активното избирателно право се схваща като публична функция на гражданите. От тук нататък следва преценката за целесъобразността на това законодателно решение. Тази мярка има за очаквана последица електоралната мобилизация и трайното възпитателно действие по отношение необходимостта от гражданско участие в управлението.  С оглед на това въвеждането на института на задължителното гласуване е и целесъобразно като се вземат предвид необходимостта от преодоляване на абстенционизма и повишаване на гражданското съзнание и съпричастност към управленските процеси.

Но  задължителното гласуване и масовата избирателна активност не са панацея за българската демокрация и еднопосочен път към институционалната стабилност, а симптоматично лечение на абстенционизма, тъй като повишаването на избирателната активност не е равнозначно на легитимация на властта. Опасността от случаен неинформиран избор или невалиден вот е реална в условията на дефицит на политическо предлагане, липса на кредит на доверие на избирателите към политическия елит и ниска политическа култура. В този смисъл, за да се легитимира управлението е необходимо да се изгради доверие между управлявани и управляващи като се търси не само формалното осъществяване на акта на гласоподаване, но също вътрешното убеждение  у гражданите, че участието им в изборния процес е необходимо и резултатно средство за постигане провеждането на определени политики.

Автор: адв. Петя Атанасова

 

Използвана литература:

1. Баламезов, Ст., Конституционно право, част ІІ, изд. „Софи – Р“, 1993
2. Ганев, В., Демократическото управление и организацията на политическите партии – Демократически преглед, № 7, 1907
3. Друмева, Е., Конституционно право, изд. „Сиела“, С. 2008
4. Киров, Пл., представително управление и избирателни системи – Съвременно право, кн. 6/ 2002, изд. „Сиби“
5. Киров, Ст., Задължително гласоподаване – Демократически преглед, № 5, 1906
6. Стайнов, П., Изборът и неговото правно естество – Юридически преглед, № 3, 1927
7. Стойчев, Ст., Избирателна система на НРБ, изд. „Наука и изкуство“, С. 1977
8. Танчев, Е., Въведение в конституционното право, изд. „Сиби“, С. 2003
9. Избирателни закони и избирателна активност (примерът на България, 1879-1946), Антоний Тодоров; (публикувано в: Историкът: гражданин и учен. Сборник в чест на академик Илчо Димитров, София, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2001.) – http://e-edu.nbu.bg/pluginfile.php/503674/mod_resource/content/0/El-activ.pdf
10.  Галунов, Т., Въвеждането на задължителното гласуване в България – http://hermesbg.org/nova-biblioteka/kniga-18/400-Vavezhdaneto-na-zadalzhitelnoto-glasuvane-v-Balgariya.html#_ftn2_4422
11.  Compulsory Voting. What is a Compulsory Voting? –  http://www.idea.int/vt/compulsory_voting.cfm

---

[1] Стайнов, П. Изборът и неговото правно естество – Юридически преглед, 1927, № 3, стр. 159

[2] Киров, Ст. Задължително гласоподаване – Демократически преглед, 1906, № 5, с. 475

[3] http://www.legalworld.bg/36766.zadyljitelno-glasuvane–samo-s-reshenie-na-vns-kaza-pravnata-komisiia.html

[4] Стайнов, П., цит. съч. – стр. 159

[5] Стайнов, П. цит. съч. – 166

[6] Друмева, Е., Конституционно право, изд. „Сиела“, С. 2008, стр. 302

[7] Киров, Ст., цит. съч. – стр. 475

[8] Киров, Ст., цит. съч. – стр. 477

[9] http://m.trud.bg/Article.aspx?Id=4125454

[10] Тодоров, А., Избирателни закони и избирателна активност, Историкът: гражданин и учен. Сборник в чест на академик Илчо Димитров, София, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2001

[11] Ганев, В., Демократическото управление и организацията на политическите партии – Демократически преглед, № 7, 1907

[12] Галунов, Т., Въвеждането на задължителното гласуване в България – http://hermesbg.org/nova-biblioteka/kniga-18/400-Vavezhdaneto-na-zadalzhitelnoto-glasuvane-v-Balgariya.html#_ftn2_4422

[13] Compulsory Voting – http://www.idea.int/vt/compulsory_voting.cfm

[14] http://en.wikipedia.org/wiki/Compulsory_voting

[15] Киров, Ст., Цит съч., стр. 485 – 487