
Основания за отвод на нотариус – съдебна практика
Отводът на нотариус е правен способ за осигуряване на безпристрастното и обективно реализиране на нотариалното производство, институционализиран в чл. 575 на Гражданския процесуален кодекс, действащ в Република България. В цитираната разпоредба лимитативно са изброени хипотезите, в които нотариусът е длъжен да се отведе от производството. В следващата разпоредба са посочени хипотезите на нищожност на нотариалните удостоверявания, една от които е липсата на право на нотариуса да извърши нотариално удостоверяване, при което разпоредбата препраща към чл. 575 – наличието на основания за отвод. Института на отвода е логическо следствие на задължението на нотариуса по чл. 23 от Закона за нотариусите и нотариалните дейности да разглежда всички отправени до него искания за съдействие, освен ако е заинтересуван от извършване на поисканото действие или се намира със страната в особени отношения, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност.
По смисъла на разпоредбата на чл. 575 ГПК нотариусът не може да извършва нотариални действия, когато страна в нотариалното производство или участващо в него лице са самият нотариус, неговият съпруг или лицето, с което живее във фактическо съпружеско съжителство, роднините му по възходяща и низходяща линия, по съребрена линия до четвърта степен, по сватовство до първа степен, а така също и лицата, спрямо които нотариусът е настойник, попечител, осиновен или осиновител или лице от приемно семейство. Посочените хипотези на свързаност са институционализирани от законодателя като отрицателна правна предпоставка за законосъобразното провеждане на нотариалното производство, тъй като при тяхното наличие се презюмира заинтересованост на нотариуса от изхода на производството, която би могла да повлияе на безпристрастността на длъжностното лице. Хипотезите обхващат наличието на кръвно родство, родство по сватовство, другите признати от закона родствени връзки, до границите, посочени чл. 575, ГПК, между нотариуса и страните, както и случаите, когато в сделката или документа се съдържа разпореждане в полза на някое от горепосочените лица, с които нотариусът се намира в такива връзки. Действащата правна уредба се различава от отменения ГПК от 1952 г.( чл. 471) по това, че в чл. 575 на новия ГПК се въвеждат две нови форми на свързаност – фактическото съжителство и приемното семейство. Разширяването на кръга от свързани лица се обуславя от нарастващото значение на конкубинатните отношения и примиряването на правото с тях, както и от сравнително новата за правото възможност за отглеждане на дете в условията на приемно семейство, които връзка са изключително близки по своето естество с конвенционалната форма на семейни отношения. Извън изрично посочените в чл. 575 ГПК, предпоставки за отвод, не могат да бъдат прилагани други по аналогия, което следва, както от логическото и граматическо тълкуване на разпоредбата, така и от съдебната практика[1].
Законодателят не урежда хипотезата на отказ на нотариуса да се отведе като обект на самостоятелно оспорване. На контрол подлежат действията на нотариуса по незаконосъобразно удостоверяване като завършен фактически състав. Това е така, тъй като изборът на нотариус е резултат от волята на страна/ страните в производството. В случай, че е налице съмнение в безпристрастността на нотариуса и искане за отвод, за отказа на нотариуса да се отведе не е предвиден съдебен контрол, поради което и такива искове се считат за недопустими[2].
В случай, че при наличие на основание за отвод, нотариус извърши удостоверяване, то е нищожно на основание чл. 576 във вр. с чл. 575 ГПК. Нищожността се прогласява от съда, като за целта заинтересована страна сезира компетентния по правилата на местната и родова подсъдност съд с инцидентен установителен иск на основание чл. 124 във вр. с чл. 576 ГПК. В случаите, когато нотариалната форма на удостоверяването е de solemnitatem, нищожността на нотариалното действие влече нищожността на материалното правоотношение поради липса на форма.
В обратната хипотеза, ако не е налице основание за отвод, а нотариусът не извърши удостоверяване, по аргумент, че такова е налице, то неговият отказ може да се обжалва с частна жалба пред окръжния съд на основание чл. 577 ГПК. Законодателят не посочва изрично основанията за отказ на нотариуса да извърши удостоверяване, но от логическото тълкуване на уредбата на нотариалното производство, уредено в ГПК, и разпоредбите на ЗННД, те могат да се изведат. Такива са например непредоставяне на изискуеми документи от страните, които са във връзка с удостоверяването; неплащането на нотариална такса. От задължението на нотариуса служебно да извършва проверка на материалната и местната си компетентност, да разглежда всички отправени до него искания за съдействие, освен ако е заинтересуван от извършване на поисканото действие или се намира със страната в особени отношения, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност, и от характера на предпоставките за отвод като отрицателна предпоставка за законосъобразно извършване на нотариалните действия, както и от същността на отвода като самоотказване от извършване на нотариално действие, следва, че отводът се извършва също под формата на отказ, подлежащ на обжалване по реда на чл. 577 ГПК.
За целите на настоящата курсова работа предмет на разглеждане е не само съществуващата правна уредба, но и нейното реално приложение. В изследваната съдебна практика[3] по приложението на чл. 576 във вр. с чл. 575 ГПК исковете са отхвърлени поради неоснователност и недоказаност. Исковете по чл. 576, по които се сочат основания, различни от изрично предвидените се оставят без разглеждане поради недопустимост. Веднъж сезиран с иск на едно от основанията за нищожност, съдът не следи служебно за наличието на някое от останалите основания за нищожност[4] и не прогласява ex lege нищожност на нотариално удостоверяване, обратното би било произнасяне post petitum. В друго съдебно решение[5] обаче съдът се произнася преюдициално по въпрос относно действителността на нотариално удостоверяване без да са налице твърдение на страните за това, като не признава доказателствена сила на нотариално заверен констативен протокол от лице в качеството му на нотариус и същевременно на участник в събрание, тъй като не се ползва с материалната доказателствена сила, установена в чл. 179 от ГПК. Извършеното нотариално удостоверяване съдът намира за нищожно – по арг. от чл. 576 вр. чл. 575 от ГПК, тъй като нотариусът не може да удостоверява свои действия на събранието, извършени не в качеството му на нотариус, а на упълномощено от ищеца да вземе участие в събранието лице. В конкретното дело ненадлежно удостовереният протокол е счетен за съществото си свидетелски показания, които не са събрани по установения в ГПК ред за събиране на тези доказателства, поради което не се обсъждат от съда. Преюдициалните констатации на съда в мотивите към делото обаче нямат задължителна сила за третите лица, извън хипотезата на чл. 223(2) ГПК, per argumentum a contrario от цитираната разпоредба, следователно не представляват произнасяне извън предмета на делото.
С оглед на анализа на съдебната практика по приложението на чл. 575 ГПК, по справка в базата данни на правно-информационен софтуер, се установяват релации с практика по цитираната разпоредба, но в преобладаващите случаи релевирането на разпоредбата в съдебния акт е индиректно по отношение на предмета на делото и има характер на обща правна конструкция, изложена в мотивите на акта. Измежду разгледаните съдебни актове, които по същество се отнасят до чл. 575 и 576 във вр. с предходния, не се наблюдава противоречиво прилагане на правилата за отвод на нотариус и съдебния контрол за действителността на нотариалните удостоверявания, извършени в противоречие с правилата на разглежданите правни норми. С оглед на изложеното в заключение може да се обобщи, че приложението на правилата за отвод на нотариус е безпротиворечиво и не създава затруднения в практиката. Това е показателно за ясното и недвусмислено детерминиране на основанията за отвод на нотариуса и правните последици от наличието на тази отрицателна предпоставка при евентуално удостоверяване.
Автор: адв. Петя Атанасова
Използвана литература:
Бешков, Панчо, Българско нотариално право, кн. ІІ, том І, Нотариални производства. Конститутивни нотариални актове, ицд. „Фенея“, С. 1999
Димитров, Красимир, Нотариално право. Обща част, изд. „Сиела“, С. 2009
Иванова, Ружа; Пунев, Благовест; Чернев, Силви; Коментар на новия граждански процесуален кодекс, ИК „Труд и прави“, С. 2008
Корнезов, Л., Гражданско съдопроизводство, том ІІ, Исков процес, изд. „Софи – Р“, С.2009
Пунев, Благовест; Гачев, Венелин; Хорозов, Георги; Митева, Диана; и др., Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, проблеми на правиприлагането, анализ на съдебната практика; ИК „Труд и право“, С. 2012
Стайкова, Станка, Нотариално право. Специална част, изд. „Фенея“, С. 2013
Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо издание, изд. „Сиела“, С. 2006
[1] РЕШЕНИЕ № 151 ОТ 22.03.2012 Г. ПО ГР. Д. № 83/2012 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС
[2] ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПО ГР. Д. № 218/ 2011, ОС Монтана от 22.12.2011
[3] ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 163 ОТ 09.03.2015 Г. ПО В. Ч. ГР. Д. № 187/2015 Г. НА ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК;
РЕШЕНИЕ № ОТ 29.08.2014 Г. ПО ТЪРГОВСКО ДЕЛО № 270/2013 Г. НА ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА; РЕШЕНИЕ № 502 ОТ 26.11.2014 Г. ПО ГР. Д. № 238/2014 Г. НА ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО
РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 06.01.2015 Г. ПО ГР. Д. № 659/2014 Г. НА ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ
[4] РЕШЕНИЕ № 16983 ОТ 26.09.2014 Г. ПО ВЪЗЗИВНО ГРАЖДАНСКО ДЕЛО № 8541/2013 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
[5] РЕШЕНИЕ № 508 ОТ 02.04.2014 Г. ПО Т. Д. № 8030/2012 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД