Историческо възникване и тенденции в развитието на търговското право

Business, законодателство, История на правото, Философия и право
       Други статии

Търговско право

       Правото е социален феномен, чиито корени могат да се търсят още в зората на развитие на човешкото общество, макар и не в същинския смисъл на стройна система от писани правила за поведение. Развитието на обществените отношения засилва потребността от тяхната регламентация и у социалната група назрява съзнанието за необходимост от това. Изследването на историята на правото позволява на съвременния юрист да формира представа за еволюцията на правото като регулатор на обществените отношения, както и фактическото развитие на социално-икономическите и културни отношения в обществото, бележейки пътя на усъвършенстването и консолидирането на социума, обезпечено от въвеждането на държавно санкциониран правов ред, институционализиращ ценностите на своето съвремие.

        Историята на търговското право като дял на частното право в най-голяма степен отразява стопанско-икономическото развитие на обществото, с оглед на това, че регламентира именно обществените отношения, свързани с търговския обмен. Генезисът на търговското право в широк смисъл може да се търси още в Древността с началното формиране на производствени и обменни отношения и необходимостта от тяхната уредба, но обект на разглеждане в настоящата статия са онези етапи в историческото развитие, при които се установяват институти с търговскоправен характер, поначало необособени от общата гражданскоправна уредба, но по-късно партикуларизирани. Акцент се поставя върху историята на възникване на търговското право в България и тенденциите в неговото развитие.

Историята на търговското право в широк смисъл  разглежда развитието на търговскоправни институти съвместно с гражданскоправните, без да поставя условието за тяхната обособеност, с оглед на това, че партикуларизацията на отделните правни дисциплини е сравнително ново явление. Обективна основа на търговското право са стоково-паричните отношения, развитието на международната търговия и обособяването на търговската прослойка.

  • Развитие на търговското право в Древността

Заченки на отделни институти с търговскоправни характер са открити в Законника на Хамурапи( ХVІІІ в. пр. Хр.), в който се съдържат норми, регулиращи стокообмена. В Древна Гърция се откриват специални норми, свързани с банкерството.

  • Търговскоправни институти в римското частно право      

    Още в римското право се обособяват отделни търговскоправни институти, сред които foenus nauticum, от който произлиза морският заем, receptum nautarum, относно отговорността на превозвача. Споменатият foenus nauticum е реципиран в римското право от финикийското и древногръцко морско право[1] и като специфична негова особеност се посочва императивно определената 100 % лихва, имаща за своя обосновка рисковете на морската търговия[2]. Отговорността на превозвача също е императив, по силата на който превозвачът носи обективна отговорност за живота, здравето, свободата на пасажерите, целостта и доброто състояние на товара, като дължал обезщетяване на всички вреди, при единствено основание за освобождаване от отговорност – непреодолима, „божествена“ сила[3].

  • Генезис на търговското право в тесен смисъл. Дуализъм в частното право

     През Средновековието се разширява стокообменът, търговията се съсредоточава по специално предвидени за това панаири, пазари и тържища. Обособяват се морски центрове, където преимуществено се развива едрата международна търговия. При дадените условия се обособява и търговско съсловие. Именно това бележи и началото на партикуларизиране на търговското право, което в същински смисъл възниква като съсловно право на търговците. В този смисъл в началото на своето развитие като самостоятелно право, то се обособява с оглед на субекта, чиито отношения урежда, а не с оглед на материята, подлежаща на регулация.

     Причините за обособяването на търговското право са обособяването на мощно търговско съсловие и неговата потребност от правна уредба удовлетворяваща потребностите за регулиране на отношенията между търговците. Гражданското право в средните векове се оказва неадекватно на нуждите на търговския обмен, реципираното римско частно право е твърде формалистично, алтернативата – старото германско право е все още твърде примитивно, а каноничното право, което уреждало в голяма степен отношенията през средните векове, окачествява спекулативната дейност като греховна.

  • Търговското право като обичайно и статутарно право      

     В началото нормите, уреждащи търговскоправните отношения имат обичайноправен характер. Данни за съществуването на търговски обичаи се установяват в италианските градове, които по това време са центрове на международната търговия, както и по-късно в крайбрежните градове на Холандия, Франция и Германия. По-късно то преминава в статутарно, като отделни обичаи се вписват статутите на съсловните корпорации( statuta mercatorum). Най-ранните източници за това са запазените морско-правни книги, в които са вписани обичаите и съдебната практика на някои морски центрове като: Tabula de Amalfi( ХІ в.), Consulat de la mer (ХІV в.), Guidon de la mer (ХІV в.).[4] Между цитираните източници се наблюдава сравнително голяма идентичност, което е основание за извода, че е налице интензивен обмен в областта на търговското право.

  • Търговското право като градско право                      

      С времето локалните източници на статутарно право придобиват по-широк териториален обхват на действие като обхващат цели градове и се признават от градското право на градовете, ползващи се с търговска автономия.

  • Държавна регулация на търговското право         

     Държавната регулация на търговското право е следствие от възприемането от нея на градското право. Т.е. в своя първообраз държавната регулация все още обединява норми, уреждащи отношенията на търговското съсловие, а не самите търговки отношения. Сред първите държавни регулации на търговскоправна материя е Византийският морски закон или още Родоски морски закон, създаден между 600 и 800 г., който регламентира широк кръг правна материя, отнасяща се до търговията по море[4.1].  В по-късните векове се наблюдава развитие на държавната кодификация на търговското право – съдаден е Ordonnance de commerce ( Code Savary) на Луи ХІV от 1673 г. Малко по-късно, през 1681 г., във Франция е създаден Ordonnance de la marine от Колбер, като специална кодификация във връзка с морската търговия. През ХVІІІ в. в Германия е създадена първата системна и обща кодификация на търговското право.

      Прерастването на представата за търговското право от субективно съсловно право до обективно право, уреждащо търговските отношения, е следствие от редица предпоставки като развитието на науката, културния обмен, икономическия подем и социалните преобразования след Великата френска революция.  В резултат на това е създаден и приет първият търговски закон в съвременния смисъл, а именно френският Code de commerce от 1807 г., състоящ се от 4 книги: 1) Търговия; 2) Морска търговия; 3) Несъстоятелност; 4) Търговски съдилища. Френският търговски кодекс се базира на ордонансите на Людовик ХІV и Колбер. През ХІХ в. са приети още германският Търговски закон ( 1861 г.) и италианският Търговски закон ( 1880 г.), явяващи се първообрази на немското, италианското търговско законодателство, както и основа за търговскоправната уредба на редица други държави.

       През ХІХ и ХХ в. в отделни държави се създават редица специални закони, засягащи области от търговския обмен, неуредени от общите търговски закони, във връзка с банките, борсите, нови дружествени форми и др.

  • Историческо развитие на търговското право в България                     
    • Развитие на търговското право в Средновековна  България

   Създадената през 681 г. Първа българска държава е повлияна в институционалното си развитие от прабългарските държавнически традиции, особеностите на славянското население, заселило се на Балканския полуостров, както и от византийските култура и държавно устройство. Обществените отношения в нововъзникналата държава се регулират от нормите на обичайното право, като липсва единна регламентация по отношение на различните етнически общности, обитаващи територията на българската държава. Постепенно се осъзнава необходимостта от единна държавна регулация на определени обществени отношения, в следствие на което се създава Крумовото законодателство( ІХ в.) и се реципират редица външни нормативни източници – Византийската еклога, Земеделският закон, Номоканонът и др., известно въздействие върху регулацията на обществените отношения оказва и каноничното право след покръстването. В Еклогата са уредени отношенията на покупко-продажба, влог, залог, заем, дружество. Регламентирането на тези гражданскоправни сделки показва определена степен на развитие на частната собственост и частното право като неин гарант. Стадият на развитие на търговските отношения обаче не е достатъчно висок, за да обуслови необходимостта от държавно регулиране на този род обществени отношения и обособяването им от общата гражданскоправна уредба.

     По време на Първата българска държава вътрешният стокообмен е слабо развит  – в обращение са парични знаци от византийски произход, а български монети все още не се секат. В новообразуваната държава липсва вътрешно единство на населението, стабилност на външните граници, инфраструктурата и поминъка. В сравнение със слаборазвитата вътрешна търговия, по-голямо развитие получава външният стокообмен. Източници на сведения за това са договорът между хан Тервел и византийският император Теодосий от 716 г., поставящ изискването за снабдяване на търговците с грамоти и печати и уреждащ санкционирането на търговците, които не се ползват с необходимата легитимност; договорът между княз Владимир и немския крал Арнулф за забрана на износа на сол от България за Моравия[5]. От посоченото се заключава, че търговските отношения е международноправен аспект през разглеждания период се регулират посредством международни договори и грамоти.

      По време на Втората българска държава се наблюдава подем на производството и обмена на стоки. В следствие на развитието на производствените отношения и институционалното стабилизиране на държавата, се развива и търговския обмен. Вътрешната търговия се осъществява на пазари, панаири и постоянни тържища. Обособява се и търговско съсловие[6]. Външната търговия също е в разцвет, за което свидетелстват и запазените от този период международни договори и търговски грамоти. Сред запазените източници са[7]:

  1. Дубровнишката грамота на Иван Асен ІІ от 1230 г. – разрешава се безмитна търговия на дубровнишките търговци на цялата българска територия.
  2. Договор на цар Михаил ІІ Асен( 1246 -1256) с Дубровник от 1253 г. – съдържа клаузи за равностойни права на български търговци в Дубровник и на дубровнишки търговци в България, освободени от мито и данъци.
  3. Брашовска грамота на цар Иван Срацимир( 1356 – 1396) – на брашовските търговци се предоставя правото да търгуват на територията на Видинското царство.
  4. Договорът на цар Иван Александър с Венеция от 1347 г. – определя правата и задълженията на венецианските търговци в България и дължимото от тях мито.
  5. Договор на добруджанския княз Иванко с Генуа от 1387 г. – урежда правата и статута на генуезките търговци в Добруджанското княжество.

   От посочените международноправни източници става ясно, че обществените отношения, свързани с търговския обмен претърпяват съществено развитие през периода на Средновековието и по-конкретно по време на Второто българско царство. Развитието на икономиката и стопанството пораждат необходимостта от юридическа регламентация на отношенията, свързани със стокообмена, но в най-голяма степен търговските отношения се уреждат от нормите на обичайното право. Съгласно обичая през Средновековието договорите се сключват устно и само по изключение писмено. Характерно е публичното сключване – пред свидетели, на пазари, панаири, тържища. Предполага се, че и по това време се е прилагала формата на сключване, известна ни от периода на османското владичество, с оглед консервативността на обичайното право, а именно – пазарлък, ръкуване между договарящите страни, изричане на определени изрази, черпене на свидетели и прочие.

  • Развитие на търговското право по време на  османското владичество

      През първите векове на османското владичество – ХV – ХVІ в., административно-финансовата система на Османската империя не е унифицирана, поради което в отделните райони и селища се прилагат заварените порядки. Издадените в този период законодателни актове са съобразени с местните порядки. Мюсюлманите и евреите се ползват с търговски привилегии през този период. По отношение на външната търговия най-интензивен обмен се осъществява с Дубровник до началото на ХVІІІ век, когато Западна Европа заема централно място в търговското развитие на Османската империя, от което последната става зависима и след режима на капитулациите е принудена да въведе редица реформи по отношение на вътрешната и външната търговия и правната й уредба. През 1850 г. в империята е издаден Търговски закон, рецепция на френския Търговски кодекс, който действа в България около 20 години след Освобождението. В същия период са издадени редица закони, създаващи привилегии за западните търговци и защитаващи правата им: Закона за търговските съдилища, по силата на който чуждите поданици имат равен брой представители с османските( 1847 г.), Закон за правото на чужденците да владеят имоти в империята( 1867) и т.н.

  • Развитие на търговското право в следосвобожденска България

      В първите години след Освобождението на България от османско владичество търговските отношения в Третата българска държава се регулират от уредбата на османското търговско право. Едва на 01.01.1897 г. влиза в сила български Търговски закон, реципиращ уредба от унгарския Търговски закон  от 1878 г. и унгарския Закон за менителниците от 1876 г., също така от румънския Търговски закон от 1887, който от своя страна възпроизвежда италианския Търговски закон от 1883 г. Автори на законопроекта са д-р Милан Шишманов, член на Софийския апелативен съд, и Георги Сгруев, главен секретар на Министрество на правосъдието. Съдържанието на Търговския закон от 1898 г. включва: Обща част, Книга първа с глави – 1. „За търговците“, 2. „Видове търговски дружества“, 3. „Сделки“; Книга втора – „За несъстоятелността“.

      Новобългарското търговско право е изградено на основата на принципите на повишена отговорност на търговските субекти, предвид наличието на професионални качества, опростена формалност на търговските отношения с оглед динамиката на търговския оборот, възмездност на сделките, с оглед целта на търговския стокообмен.

     С Търговския закон от 1897 г.  се институционализират следните видове търговски дружества: събирателно дружество, командитно дружество, акционерно дружество и сдружаванията, при което под последното се разбира всяко дружество, което се учредява с цел да се даде тласък за развитието на индустрията и занаятите в страната. Уредбата на сдружаванията в ТЗ е отменена с влизане в сила на Закона за кооперативните сдружавания от 1907 г. По силата на този закон кооперативно сдружаване е всяко дружество, съставено от неопределен брой членове с цел чрез задружно извършване на дейности или на основата на взаимността да развиват икономически интереси на съкооператорите и да се даде тласък за развитието на кредита, земеделието, индустрията и занаятите. Друга дружествена форма, позната на следосвобожденска България е дружеството с ограничена отговорност, уредено за първи път у нас със Закона за дружествата с ограничена отговорност от 1924 г.

      Търговският закон от 1897 г. дава определение на понятието „търговска сделка“: Чл. 281. Всичките сделки на търговец, които се отнасят до упражнението и поддържането на търговията му, се считат за търговски сделки. В чл. 279 са посочени абсолютните търговски сделки, т.е. имащи търговски характер, независимо от притежаването или не на търговско качество от страна на субектите. Такива са:

 1) купуването или придобиването по друг начин на стоки и въобще на движими имоти, с цел да се продадат те сурови, преработени или обработени;

2) предприемането доставката на горепоменатите предмети, които предприемачът е придобил за тая цел;

3) купуването или придобиването по друг начин на всякакви ценни книжа и акции, които са предмет на търговско обръщение, даже в такъв случай, ако придобиването не е станало с цел на препродаване;

4) застрахованията;

5) приемането за превозване по море на пътници или стоки и сключването на морски заеми с залог;

6) менителниците и записите на заповед.

В чл. 280 се посочват относителните търговски сделки, които придобиват такова качество въз основа на упражняването им по занаят. Такива са:

1) изработването или преработването на движими вещи за сметка на други лица, с изключение работата на дребните занаятчии;

2) банковите и сарафските сделки;

3) комисионни, спедиционни и транспортни сделки, както и сделките на заведения за превозване на лица;

4) сделките на публичните складове;

5) сделките на издатели на книги, както и разните сделки на книжарници и търговци с произведения по изкуството, а така също печатарските сделки, с изключение на дребните занаяти;

6) сделките на производителите, които обработват или преработват собствените си произведения и сделките на рудната индустрия, с изключение на дребните занаяти, и

7) посредничеството по търговските сделки.

Поменатите сделки се считат за търговски и в такъв случай, ако те не се сключват с търговска цел, но от търговец, в кръга на търговията му.

      От цитираната ал. 2, чл. 280 ТЗ 1897, следва, че спекулативната цел не е абсолютна предпоставка за квалифицирането на една сделка като търговка, а за това е достатъчно същата да е сключена между лица, от които поне едното притежава търговско качество и сключената сделка е в рамките на упражняваната от него търговия. Втората предпоставка е институционализирана като оборима презумпция в чл. 283, по силата на която: Сключените от търговец договори, в случаите на съмнения, се считат за отнасящи се до упражнение на търговията му. Издаденото от търговеца задължение се счита за отнасящо се до следването на търговското му заведение, ако самият документ не доказва противното.

       Правилата, предвидени в Дял ІІІ на ТЗ 1897, се прилагат и към двете страни, даже и при сделки, които се считат само за едната от договарящите се страни за търговски. Изключение може да стане само тогава, когато от правила на закона става явно, че те са задължителни само за онази страна, по отношение на която сделката е търговска. Това правило се извлича от разпоредбата на чл. 286 от ТЗ 1897 г. и е отражение на съотношението Lex specialis към Lex generalis между търговското и гражданското законодателство.

      В Търговския закон от 1897 г. са уредени общите правила, регулиращи търговските сделки, сключването и изпълнението на търговски сделки, както и отделните видове такива: продажба, комисионен договор, спедиционен договор, договор за превозване, издателски договор, посредническия договор( миситлик), договора за застраховане, застраховането за щети, застраховането на живота, презастраховането, менителницата, записът на заповед и др.

       В Търговския закон е уреден и институтът на несъстоятелността в Дял І на Книга ІІ, включващ 11 глави: 1. „За несъстоятелността и нейните последици“, 2. „За лицата, натоварени с управлението на несъстоятелността“, 3. „За запечатване имотите на несъстоятелния длъжник и за описа“, 4. „За действията по управлението на несъстоятелността“, 5. „За ликвидирането на пасива“, 6. „За ликвидирането на актива“, 7. „За подялата между кредиторите и за възстановление на несъстоятелния“, 8. „За сключване и спиране на несъстоятелността“, 9. „За конкордата“, 10. „За несъстоятелността на търговските дружества“ и 11. „За престъпните деяния на несъстоятелността“.

  • Развитие на търговското право в социалистическа България

    След национализацията през 1947 г. търговското право загубва практическо значение. Отмяната на старото търговско законодателство е осъществена на два етапа. Първо с влизане в сила на Закона за задълженията и договорите на 01.01.1951 г. са отменени част от разпоредбите на стария Търговски закон. На втори етап е приет Указ за отменяване на Търговския закон и на Закона за дружествата с ограничена отговорност. С отмяната на старото търговско законодателство обективното търговско право отпада като клон на българското право, а регулираните от него отношения са обхванати от гражданското право.

  • Съвременно развитие на търговското право в Република България

      Начало на възраждането на дуализма в българското частно право се поставя с приемането на Указ № 56 за стопанска дейност, който съдържа частична уредба на търговските дружества. Обособяването на търговското право като самостоятелен правен отрасъл у нас се осъществява с приемането на Търговския закон през 1991 г.

  • Тенденции в развитието на търговското право

   Основните тенденции, които влияят върху развитието на търговското право са свързани с синхронизация между публичноправните и частноправните интереси, посредством адекватна правна уредба. В тази връзка се засилва навлизането на публичноправни елементи в търговското право, напр. по отношение на вписванията в търговския регистър, воденето на счетоводството, нелоялната конкуренция, защитата на потребителите и др. В същото време е налице и обратната тенденция – на ограничаване на държавното регулиране на стопанския оборот( Закон за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност). Друга тенденция по отношение на търговското право  е свързана с усъвършенстване и привеждане на търговскоправната уредба на динамичния стопански живот, което се изразява с сравнително често изменение на съществуващата уредба. Наблюдава се и  взаимодействие на търговското право с останалите правни клонове, най-вече гражданското право, с което е  налице генетична и функционална връзка. Тази тенденция води до т. нар. комерсиализация на гражданското право( напр. институтите на непреодолимата сила, публичната покана, публичното предложение, които могат да намерят приложение и при граждански нетърговски отношения)[8]. Подчертано значение има тенденцията към интернационализация и унификация на търговскоправната уредба. Последната е с особено голямо значение с оглед членството на България в Европейския съюз и необходимостта от обезпечаване функционирането на единния пазар, както и с осъществяването на международната търговия, чието значение за икономическото развитие е ключово. Тази тенденция води до унификация на търговското законодателство, израз на което е създаването на наднационалното първично и вторично право на Европейския съюз, приемането на международни договори, чрез които страните по тях се задължават да променят вътрешното си законодателство в съответствие с определен модел – напр. Конвенция относно Еднообразния закон за менителниците и записите на заповед от 07.06.1930 г. и Конвенция относно Еднообразния закон за чековете – 19.03.1931 г.  Способ за унификация са и изготвяните от международни организации модели-закони – напр. Закона-модел за електронната търговия и Закона-модел за електронните подписи на UNCITRAL( United Nations Commissiom on International Commerdial Law).

     Процесът на унификация обхваща и сближаването между континенталната търговскоправна система и англо-американската система, като първата признава съдебната практика за източник на правото, а втората – законът като източник.

      Историческото възникване и тенденциите в развитието на търговското право са отражение на динамиката на стопанския живот и намесата на държавата в регулирането на обществените отношения, свързани с него, а еволюцията на търговскоправните институти е белег и гарант на икономическия подем чрез усъвършенстването на пазарните условия.

    Генезисът на ius mercatorum като правен отрасъл преминава през формирането на отделни институти с търговскоправен характер, все още неотделими от гражданското право, обособяването на търговско съсловие и представата за „правото на търговците“, до партикуларизацията на търговското право като самостоятелен правен отрасъл. След обособяването му започва същинската история на търговското право като стройна система от правни норми еволюираща под въздействието на динамичната стопанска среда.

     За развитието на търговското право основно значение има влиянието на международната търговия, която от Древността до наши дни се явява обмен не само на стоки и услуги, но и предпоставка за културно сближаване. Необходимостта от създаване на благоприятна среда за реализиране на международната търговия обуславя интернационализацията и унификацията на търговскоправната уредба като доминираща тенденция в развитието на съвременното търговско право.

 

Автор: адв. Петя Атанасова

ІV.     Използвана литература:

  1. Беров, Любен, Стопанска история. Икономическо развитие на света от Древността до наши дни, Фондация отворено общество, С. 1994
  2. Бъчварова, Маргарита, Търговско право, изд. „Наука и икономика“, Икономически университет – Варна, 2005
  3. Голева, Поля, Търговско право, изд. „Фенея, 2001
  4. Златев, Златко, Държавата в развитието на българското народно стопанство( 1944 – 1958), България 1300 години, Институции и държавна традиция, Т. І/ 1981
  5. Илиева, Рая; Иванов, Александър, Курс по търговско право, изд. „Сиела“, С. 2013
  6. Калайджиев, Ангел, Търговско право. Обща част, ИК „Труд и право“, С. 2011
  7. Кацаров, Константин, Систематичен курс по българско търговско право, С. 1990
  8. Петрова, Гълъбина, История на българската държава и право( 680 – 1879), изд. „Сиби“, С. 2009
  9. Стефанов, Георги, Търговско право. Обща част, изд. „Абагар“, Велико Търново, 2009
  10. Чолов, Румен, Римско частно право, изд. „Сиела“, С. 2000

[1] Чолов, Румен, Римско частно право, изд. „Сиела“ С. 2000, стр. 152

[2] Пак там

[3] Чолов, Румен, цит. съч., стр. 153

[4] Кацаров, Константин, Систематичен курс по българско търговско право, С. 1990, стр. 8

[4.1] Паев, Костадин, Studia Juridico Historica, 2013, кн. II, с. 44-65

[5] Петрова, Гълъбина, История на българската държава и право( 680 – 1878) , изд. „Сиби“, 2009 – стр. 152

[6] Петрова, Г., цит. съч., стр. 153

[7] Петрова, Г., цит. съч., стр. 50 -51

[8] Илиева, Р., Иванов, Ал., Курс по търговско право, изд. „Сиела“, С. 2013, стр. 18

Вашият коментар