
Социална функция на справедливия съдебен процес – справедливост и мир или процесът като мост между справедливостта и мира.
съдебен процес
Според Томас Хобс постулата за мира извежда хората от първоначалното им състояние на bellum omnius contra omnes и от тогава повелята за мира е призната като задължителна и следователно като принцип на правото, което чрез държавата да наложи естествената справедливост в мирното съжителство[1]. Мирното съжителство се обуславя от баланса, но доколкото равновесието в обществените отношения не е константна величина, при възникването на дисбаланс, възстановяването на справедливостта следва да се повери на Темида, като трета непричастна на спора страна, чрез формата на съдебния процес.
Съдебният процес е форма за извеждане на обективна представа за справедливостта в отношенията между две страни, имащи своите субективни представи за правилност. Той е конфликтна точка, защото среща две страни в спор, но в същото време има омиротворяваща функция, защото „улавя” конфликта в една процедурна рамка, регулираща производството по изясняване на истината и подвеждането й под съществуващата правна уредба, след което вземането на обосновано решение и неговото изпълнение. Спорът се развива пред една трета страна, олицетворяваща непредубедеността и разума, която има за задача да го реши с допустими с оглед на общото благо средства, като го изолира от обсега на саморазправата.
Справедливият изход от съдебния процес възстановява баланса в отношенията между спорещите страни като разпределя благата помежду им и/ или възмездява ощетените от неправомерното развитие на обществените отношения, предмет на спора. Така възстановеното равновесие е предпоставка за мир, като проявление на хармонията, а res iudicatae стабилизира постигнатото равновесие.
Вън от теоретичните конструкции, обаче, възстановяването на хармонията в отношенията между спорещите страни не е толкова лесно постижимо, защото често съблюдаването на законоустановените процедури, съответствието с материалния закон, истинността на фактите и обосноваността на крайния съдебен акт, които в юридическия свят ще доведат до квалифицирането му като справедлив, не е достатъчно, за да „помири” спорещите страни, за които справедливостта не е резултат от съвършено приложен юридически силогизъм, а е израз на онова, което е най-правилно според субективната им преценка, задоволявайки преди всичко собствения им интерес. Т.е. юридическата представа за баланса не е гарантирано еквивалентна на обществената и още повече индивидуалната представа за справедливост, въпреки презумпцията, че установеният правов ред и следователно резултатът от неговото коректно реализиране е легитимен и от там справедлив, с оглед теорията на обществения договор. Несъответствието между тях, при идеални от гледна точка на юридическото условия, има за основа факта, че ако законът е разум освободен от страстите, а съдията е безпристрастен говорител на разума, то въвлечените в спора страни са емоционално натоварени и често дотолкова, че са неспособни да разделят разума от чувствата. Според Carrie Menkel-Meadow[2] има три основни човешки мотивации, влияещи върху възприятието за справедливостта: обосновани аргументи и принципи (възприети от правото доводи); интереси и преференции, които могат за бъдат предмет на сделка (стоят по-близо до икономическото разбиране за справедливост); страсти, към които се включват емоции, религиозни и етнически вярвания; чието съотношение влияе върху избора на форма за решаване на даден спор. Именно заради възможността от различно съотношение между посочените мотивации тя посочва съдебния процес като способ за авторитетно решаване на спорове, посредством обосновани аргументи и принципи, но също така разглежда и алтернативните форми за решаване на спорове като арбитража и медиацията. Авторът обединява съдебните и извънсъдебни форми под общото наименование „процес”, схващано в широк смисъл, към което причислява включително избирателния процес, законодателния процес и др. като форми за търсене на решение на възникнал проблем[3], при което апелира към избора на съответна форма в зависимост от съотношението на изброените по-горе мотивации и към иновативността в процеса като мост между справедливостта и мира[4]. За континенталната правна система и в частност българската правна действителност съдебният процес си остава формата, чрез която се търси възстановяването на нарушената справедливост, съдията запазва отредената му роля на решаващ спора орган, като се дава предпочитание на обективната преценка на съда и силата на присъдено нещо пред търсенето на извънсъдебните способи.
В обективен позитивноправен смисъл справедливият съдебен процес е способ за възстановяване на нарушена справедливост посредством отдаване всекиму своето, при съблюдаване на доказаната истина и подвеждането й под голямата премиса на юридическия факт, от един трети външен на спора конституционно учреден субект, при което на страните е осигурена равна възможност да доказват своите твърдения, като еднаквите резултати от така извършения юридически силогизъм се третират еднакво. За коректното извършване на описаното „подвеждане” законодателят е установил материалноправни и процесуални гаранции, имащи за начало принципите на равенство, истинност, законност, обоснованост, независимост и безпристрастност, публичност и прозрачност, разумен срок.
Справедливият съдебен процес в рамките на юридическия смисъл на това словосъчетание се основава на обективния разум, поради това е логически реализируемо и обективно проявимо явление. Но справедливостта в субективен смисъл не може да бъде гарантирана от правото,защото нейното съдържание е „неуловимо” за законодателя, който е призван да институционализира правни норми и в частност процесуални гаранции в защита на общото благо, а другото би било нарушение на идеята за абстрактност и общност на правните норми. Компенсация на тази невъзможност от „улавяне” на всяка правно релевантна ситуация и опит за осигуряване на възможност за проявление на една корективна по отношения на законодателната уредба справедливост дава дискреционната власт на съда, но тя също е подчинена на общоприетите правни и нравствени начала. В този смисъл гарантирането на справедливостта такава, каквато битува в идейния свят на отделния индивид, е утопия, доколкото неговото виждане е неспособно да се абстрахира от субективното начало и да възприеме една външна на него, обективна представа за правилност в отношенията на разпределение и възмездие.
По начало съдебният процес е насочен към възстановяване на нарушен баланс в обществените отношения и доколкото е налице едно сливане между обективната и субективната представа за справедливост, или поне „примирие” между двете, в хода и изхода от едни съдебен процес, то той възстановява равновесието и изпълнява социалната си функция за осигуряване на мирно решаване на възникналите конфликти. Съдебният процес е мост между справедливостта и мира, защото изважда конфликта между спорещите страни от обсега на саморазправата и го изолира, доколкото е възможно, от емоционалната обремененост на спорещите страни или, както е казал Дуайт Айзенхауер: Мирът и справедливостта са двете страни на една и съща монета.
Автор: адв. Петя Атанасова
[1] Торбов, Цеко, Цит. съч., стр. 50-51
[2] Menkel-Meadow, Carrie, Peace and Justice: Notes on the Evolution and Purposes of Legal Processes, Gorgetown Law Journal, Vol. 94:553, Gorgetown University, p. 566
[3] Пак там, стр. 562
[4] Пак там, стр. 580