Съдебен процес. Същност и цели. Правото на справедлив съдебен процес като основно човешко право.
съдебен процес
Съдебният процес е способ за възстановяване на нарушена справедливост чрез мирно решаване на правнорелевантни спорове с цел въздаване на правосъдие. Връзката между справедливостта и съдебния процес е двояка – от една страна справедливостта е критерий за хода на процеса, но също така е и негова цел, имаща за предмет възстановяването на баланса в обществените отношения.
Процесът е средство за защита на материално право, при което страните се обръщат към един трети, непричастен към спора субект. Той има за цел решаването на повдигнатия спор с res iudicatae, след извършване на юридическия силогизъм, съобразно установените правни норми и фактическата обстановка. Българската правна система признава осъществяването на правораздавателна дейност от страна на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища, като със закон могат да се създават и специализирани съдилища, но извънредни съдилища не се допускат( чл. 119 КРБ). Правото на законен съд осигурява правна сигурност като гарантира компетентността на водещия производството орган, чрез неговата принадлежност към системата на единната държавна власт. Двуинстанционното производство по административни дела и триинстанционното производство по граждански и наказателни дела също служи като гарант за реализацията на правото на справедлив съдебен процес, давайки възможност на засегнатите страни да подложат на проверка законосъобразността на присъденото.
Съдебните производства по административни, граждански и наказателни дела се характеризират със своите особености с оглед на урежданата материя, но общи между тях са принципите на законност, истинност, състезателност, публичност и прозрачност, самостоятелност и безпристрастност на съда, бързина и процесуална икономия( разумен срок), равенство на страните в производството, които имат за цел обезпечаването на справедлив съдебен.
Справедливият съдебен процес от гледна точка на формалната или процедурна справедливост се свежда до съответствието на решението със закона, до еднаквото приложение на правните норми към правните субекти в зависимост от тяхната роля в процеса, т.е. еднаквото се третира еднакво, различното се третира различно, като критерий за еднаквост е съвпадението на съществените белези. Особено място при прилагането на този критерий има принципът за истинност на фактите, от които се заключава наличието на сходство и се базират правните изводи. От тук може да се постави въпросът за установяването на истината като цел на съдебния процес и съотношението между истината и справедливостта.
Истината бива обективна и формална[1]. Обективна е истината, която е в съответствие с реално проявилите в действителността факти. Субективната истина е индивидуалната интерпретация на фактите от действителността. Формалната истина е доказаната в хода на състезателния процес. Правото има за цел установяването на обективната истина, но решението на съда се базира на доказаната истина като законодателят е установил редица процесуални гаранции за съответствие между обективната и доказаната истина, напр. задължението на участващите в съдебните производства лица и техните представители да изнасят пред съда само истината( чл. 3 ГПК), задължението на съда да съдейства на страните при изясняване на фактите от значение за делото( чл. 10 ГПК). Според някои становища[2] принципът за дирене на обективната истина, обаче принципът за дирене на обективната истина не е последователно прокаран в новия ГПК. В наказателния процес разкриването на обективната истина, установено като принципно положение в чл. 13 НПК, се изразява в задължението на съда, прокурора и разследващите органи в пределите на своята компетентност да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина. Обективната истина се разкрива по реда и със средствата, предвидени в наказателно-процесуалния кодекс.
Установяването на обективната истината се поставя като цел на съдебния процес и е пряко свързана с осигуряването на обективна справедливост, защото без разкриването на реалните факти и обстоятелства е невъзможно постигането на правилност на съдебния акт с оглед на действителната фактическа обстановка. Правната сигурност обаче, обвързва хода и изхода от съдебния процес с доказаната истина, за която се презумира съответствие с обективната.
Справедливият съдебен процес се счита за основно човешко право, което е декларирано в Хартата на основните права на Европейския съюз, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи като наднационално право, като пронизва и националната правна уредба. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е ратифицирана от Народното събрание на 31.07.1992, обнародвана в ДВ бр. 66 от 1992 г. и влязла в сила за Република България от 07.09.1992 г., като по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ има примат над вътрешното законодателство. Правото на справедлив съдебен процес е уредено в чл. 6 от ЕКЗПЧОС.
От интерпретацията на цитираната разпоредба следва, че в правото на справедлив съдебен процес, се инкорпорират правото на достъп до легитимен съд, правна сигурност, ефективност на съдебното решение; независимост и безпристрастност на съда, гарантирана от закона; прозрачност на производството, обезпечена от състезателния характер на процеса, равенство на страните и доказателствени средства, право на публично изслушване, при съблюдаване вида на процеса и по-специално особеностите на наказателното производство, и изискването за мотивираност на съдебното решение. Справедливостта на съдебното производство се свързва и с правото на произнасяне в разумен срок. Посочените права се явяват допълнителни критерии за конкретизация на юридическата представа за справедлив съдебен процес.
От изложеното следва извода за комплексния характер на правото на справедлив съдебен и необходимостта от институционализиране на посочените във връзка с него права като процесуални предпоставки, обезпечаващи реализирането му.
Институционализацията на правото на справедлив съдебен процес в европейското законодателство не е достатъчна гаранция за неговото проявление в обективната реалност въпреки примата му над националното право. Необходимо е да се разгледа институционализирането на това право във вътрешния правен ред и използването му като критерий за оценка при установяването на процесуални правила в рамките на националното право.
Конституцията е върховният закон на държавата, който рамкира обществените отношения, подлежащи на правна уредба, поставяйки основата на държавното устройство и гражданските права и свободи, който според концепцията за обществения договор отразява ценностния консенсус в обществото.
Справедливостта е посочена още в Преамбюла на Конституцията на Република България като една от общочовешките ценности, към които са обявили съпричастността си народните представители от Великото народно събрание, приело сега действащата у нас конституция, в този смисъл и на българския народ. Като възприета основополагаща и общочовешка ценност, справедливостта се превръща в източник на правото в процеса на правотворчество[3] и правоприлагане[4], с оглед на което следва да намери перманентна проява в правната уредба и нейната реализация. Проявлението на справедливостта в съдебния процес се обуславя и гарантира от институционализирането на т.нар. „съдебни основни права”[5] и принципи. Такива гаранции са: забраната за саморазправа, правото на законен съд( чл. 119, ал. 3 КРБ), право на защита(чл. 56 КРБ), правото на изслушване при равенство на страните пред съда, осигуряване на условия за състезателност, осигуряване установяването на истината, публичност на делата( чл.121 КРБ), правна защита срещу публичната власт, чрез т.нар. обща клауза за обжалваемост на административните актове( чл. 120 КРБ), право на защита във всички фази на процеса( чл. 30, ал. 3, 4, 5 КРБ), свободната адвокатура( чл. 134 КРБ), основните принципи на правовата държава.
Справедливият съдебен процес е многоаспектно явление, чиято същност се разкрива посредством изясняването на генезиса и концептуализирането на идеята за справедливостта като ценностно оценъчно явление и неговото институционализиране в правото като основа, цел и критерий за юридическа оценка, както и изясняване на същността и целите на съдебния процес като способ за възстановяване на нарушена справедливост. Значимостта на поставения проблем личи и от институционализацията на правото на справедлив съдебен процес като основно човешко право в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, след това в Хартата на основните права на Европейския съюз, към която препраща и Лисабонският договор, по който Република България е страна. В националната правна уредба, която възприема справедливостта като основа и цел на правната система и критерий по отношение на правотворчеството и правоприлагането, се институционализират принципите на правовата държава, едни от стожерите на която са независимата съдебна власт като еманация на принципа за разделение на властите, върховенството на закона и юридическото равенство на гражданите.
В обективен позитивноправен смисъл справедливият съдебен процес е способ за възстановяване на нарушена справедливост посредством отдаване всекиму своето, при съблюдаване на доказаната истина и подвеждането й под голямата премиса на юридическия факт, от един трети външен на спора конституционно учреден субект, при което на страните е осигурена равна възможност да доказват своите твърдения, като еднаквите резултати от така извършения юридически силогизъм се третират еднакво. За коректното извършване на описаното „подвеждане” законодателят е установил материалноправни и процесуални гаранции, имащи за начало принципите на равенство, истинност, законност, обоснованост, независимост и безпристрастност, публичност и прозрачност, разумен срок, които ще бъдат разгледани детайлно в следваща публикация.
Автор: адв. Петя Атанасова
[1] Терминът се използва едновременно със значението, което носи в немската правна литература – правно знание, и в английската и френската правна литература – правораздаване.
[1] Сталев, Живко, Българско гражданско процесуално право, изд. „Сиела”, С. 2006, стр. 113
[2] Коментар на новия Граждански процесуален кодекс, ИК „Труд и право”, С. 2008, стр. 47
[3] Колев, Т., Теория на правотворческата дейност, Унив. Изд. «Св. Климент Охридски», С. 2007, стр. 161
[4] Павлова, М., Гражданско право. Обща част, изд. «Софии-Р», 2002, стр. 92-93
[5] Друмева, Е., Конституционно право, изд. „Сиела”, С. 2008 г., стр. 617-.621
Полезни връзки:
Единен портал за електронно правосъдие
Процесуално представителство и извънсъдебно решаване на спорове